Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.11.2007 01:44 - Аудитория “Проф. Йордан Шопов” като място на колективното примиряване - Aлександър ВЕЗЕНКОВ
Автор: zalashopov Категория: История   
Прочетен: 223053 Коментари: 261 Гласове:
0

Последна промяна: 14.03.2010 02:11




На
14 февруари 2007 г. Стефан Дечев разпространи чрез електронна поща едно гневно и набързо написано открито писмо, адресирано до доц. Кристина Попова и копирано до десетки други историци. От него стана известно, че една аудитория в ЮЗУ „Неофит Рилски” в Благоевград ще бъде наречена на покойния Йордан Шопов. Недоволствайки срещу това решение, Дечев направо казваше, че няма нужда да аргументира своята позиция, защото историците добре знаят за какво става дума. Инициаторите бяха иронично посъветвани да се реорганизират в редакционна колегия, която да издаде „Събрани съчинения” на Й. Шопов в няколко тома. Проблемът е, че макар да има научните титли и звания, и съответно да се явява автор на изискваните в такива случаи публикации,  Й. Шопов няма реални научни приноси. Нещо повече – приживе той често беше сочен като емблематичен пример за прост и ограничен човек на „академична” работа.

Наред с това, Дечев протестираше и срещу нередовния начин, по който е било взето това решение. Без да бъде обсъждано и гласувано на катедрен съвет, то е внесено като предложение на катедрите по история за утвърждаване от Факултетния съвет на Правно-историческия факултет на ЮЗУ. Като член на една от тези катедри, Дечев беше в правото си да протестира срещу неспазването на процедурата и изработването на документ с невярно съдържание. Основното му искане беше предложението за това „решение” да бъде подложено на поименно гласуване на предстоящото катедрено заседание.

Доколкото разговарях с колеги и приятели веднага след писмото на Стефан Дечев, изглеждаше, че има безспорен консенсус – точно на името на Йордан Шопов не бива да има аудитория. Но ясно е все пак, че мнението на хората, с които съм говорил, не е представително за историческата колегия като цяло. С течение на времето нещата се избистриха. Оказа се, че протестът на Ст. Дечев не е срещнал открита подкрепа сред историците в ЮЗУ, които явно не желаят и да обсъждат този въпрос. Повечето му колегите в София се съгласиха, че това е пълна глупост, и с това се приключи. За тях въпросът беше ясен от самото начало и нямаше какво повече да се обсъжда. Наистина, не е тяхна работа да се ангажират с вътрешните проблеми на историците в ЮЗУ, а дори и да искат, няма установен механизъм, чрез който биха могли да го направят.

По-сложно стояха нещата за Ст. Дечев, тъй като той се опитваше не просто да информира историческата колегия за този куриозен случай, но се опитваше да постигне отмяната на това решение. На свой ред това му желание го вкара в остър конфликт с онези, които на практика са взели решението за „аудитория Шопов” и държат на него. Започна една дълга борба, в която Ст. Дечев заложи на публичността, очаквайки подкрепата на всички онези, които десетилетия се бяха възмущавали от „Данчо Шопа”. Но колкото по-настойчив ставаше Дечев, толкова по-плътно ставаше мълчанието на колегите му, а и на голямото мнозинство от „историческата гилдия”. Много други историци, като се съгласяваха по принцип, че не следва да има аудитория на името на Й. Шопов, все пак не споделяха острите критики на Стефан Дечев срещу общи колеги; някои смятаха, че въпросът е добил достатъчно публичност, и настояванията на Дечев стават досадни. Започнаха и въпросите „какво му става на тоя”, „пил ли си е хапчетата”; и сами си отговаряха: „избива комплекси”, „комплексар”. По-малко бяха онези, които добронамерено съветваха Стефан да не се занимава повече с това, защото нищо не би могъл да промени и само ще си навлече неприятности. Накратко, възмущението „Как е възможно да се кръщава аудитория на Шопов?” отстъпи място на „Абе на тоя Стефан какво му стана?”. На тези, и на някои свързани с тях въпроси, ще се опитам да отговоря по-надолу.

 

Паметник неръкотворен

Решението за именуване на една от учебните зали на историците в Правно-историческия факултет на ЮЗУ „Н. Рилски” на името на Йордан Шопов бе шокиращо за мнозина, но не се появява на празно място. То е най-високата точка на едно самовъзвеличаване, започнало още приживе от самия Йордан Шопов. Нека проследим последните стъпки. На 7 ноември 2000 г. в ЮЗУ се провежда еднодневна конференция в чест на Й. Шопов, в която вземат участие по-голямата част от историците в ЮЗУ (http://www.history.swu.bg/PDF/1konf.pdf). След няколко години на основата на част от докладите (някои участници междувременно са се оттеглили), към които са добавени още няколко статии, е подготвен сборник в негова чест: „История, образование, континуитет и промяна. Сборник в чест на проф. Йордан Шопов”, публикуван като книжно тяло (Благоевград: УИ ЮЗУ"Н.Рилски", 2003), но достъпен и по Интернет (като брой на сп. Известия по история, 2005/1: http://www.history.swu.bg/shopov.htm). Втори юбилеен сборник в чест на Йордан Шопов се подготвя през 2006 г., но на практика излиза след смъртта му: „Учител на Учителите. Юбилеен сборник в чест на проф. Й. Шопов.” (София: УИ “Св. Климент Охридски”, 2006).

След смъртта му е създадена и Фондация на юристите и историците в Р България „Проф. Йордан Шопов” (http://www.fondacia-prof-j-shopov-fuib.bg/). Тук хвалебствените оценки за него звучат напълно нереалистично. От заглавната страница научаваме, че „Учителят на учителите - проф. Йордан Шопов - ни трасира пътя към изграждане на самостоятелно национално самосъзнание.” По един напълно наивистичен начин на „Учителя” са приписани различни интелектуални нововъведения. По разбираеми причини това остава да звучи напълно декларативно: в раздела с трудове на Й. Шопов намираме рецензия за хабилитационен труд на негова колежка, както и учебни програми по родинознание и природознание (за студентите по сурдопедагогика в СУ) и  за „културно-исторически туризъм” (http://www.fondacia-prof-j-shopov-fuib.bg/negovi%20trudove.html). Без изобщо да изчерпват творчеството на Й. Шопов, горните съчинения дават добра представа за неговия характер.

Все пак кулминацията е в решението на името на Й. Шопов да се нарече аудитория. Първоначално за тази инициатива се знаеше само от откритото писмо на Дечев. Месец след това, въпросът става предмет на обсъждане във форума на електронното списание „Анамнеза”, където се появява и много допълнителна информация, остри обвинения и коментари: http://anamnesis.info/forum/index.php?topic=220.0. В нагорещения дебат се включват и някои от колегите на Дечев в ЮЗУ, които остро порицават вече написаното на тази тема, но без да се ангажират с мнение редно ли е да има аудитория на името на Й. Шопов и редовно ли е взето това решение. Едва на 12 април на страниците на електронното списание на историците от ЮЗУ се появява и кратък текст от Кристина Попова, озаглавен „Учебна зала „Проф. Йордан Шопов” - провинциалната гледна точка” (http://www.history.swu.bg/kp.htm), който е достъпен за малко повече от седмица. Това е и единственият текст, с който се аргументира вземането на решението за наименуване, и в някаква степен се поема отговорността за него, но без да се посочва конкретен инициатор („Предложението ... дойде непосредствено след неговата смърт.”). Кр. Попова не отговаря на обвиненията за нарушаване на процедурата, но подчертава, че от колегиалност тя самата премълчава много неща.

 

Администратор на администраторите

Като имаме предвид липсата на научни приноси, би следвало да предположим, че в основата на тези актове на уважение към Й. Шопов, стоят преди всичко властовите му позиции в академичната йерархия. Връщайки се назад във времето можем да проследим неговото израстване поне до 70-те и 80-те години на миналия век, когато Йордан Шопов е дълги години член на партийното бюро на първичната партийна организация в Историческия факултет на СУ. За известно време към средата на 80-те години той е и заместник партиен секретар на факултета. Приблизително по същото време, при пенсионирането на предишния титуляр, Шопов става и шеф на катедра по Архивистика и помощни исторически дисциплини, а през 1987 г. за един мандат и заместник-декан на факултета. Промяната от 1989 г. не го изхвърля от властови позиции: той продължава да командва „методиците” в Историческия факултет на СУ, и дълго време е главен редактор на списание „История” (до 1996 г.).

В средата на 90-те години проявява необходимата комбинативност, като напуска щатното си място в Историческия факултет на СУ и се прехвърля на цял щат в ЮЗУ, като впоследствие става декан на тамошния Исторически факултет. В него Шопов вече има по-голяма свобода на действие. Хорариумът по педагогическите и методическите дисциплини допълнително набъбва. По-късно, вече след пенсионирането си, Шопов започва да преподава предмет (История на българската държава и право), по който не само не е специалист, но и сам не е слушал лекции като студент.

Краят на мандата му като декан през 1999 г. не е  край на кариерата му: след пенсионирането си той не само остава да преподава, но става председател на Общото събрание на факултета, и което е може би най-важно – остава председател на Изпитната комисия, която провежда кандидатстудентския изпит по история в ЮЗУ. Тази позиция, която по един парадоксален начин е особено важна за историческата гилдия в университетите, той запазва буквално до смъртта си.

Но солидната административна кариера и позиция на Й. Шопов е само предпоставка за появата на изброените прояви в негова чест. И тук нищо не става от само себе си. Подобно на много други навършили 60, 65 или 70 години Шопов сам поема инициативата, организира и финансира издаването на сборниците в своя чест. Механизмите за финансиране със сигурност заслужават отделен анализ, най-малкото защото Й. Шопов успява да намери пари за два сборника, за разлика от някои по-скромни юбиляри. Същото се отнася и за създаването на фондация на негово име.

 

Провинциализъм  с горноджумайски и със софийски адрес

На пръв поглед може да се стори, че това е проблем на един провинциален университет, а там е нормално критериите да не са толкова високи. Такива бяха реакциите на много от работещите в София историци („Е, в Благоевград, много ясно...”). Може би мястото така е орисано – самият град се казва на Димитър Благоев, защо една аудитория да не се казва на Йордан Шопов? Явно от разбирането, че става дума за проява на краен провинциализъм се тръгва и при започването на дискусия във форума на електронното списание „Анамнеза” – целта изглежда е да се привлече вниманието на историците в СУ, които да станат своеобразен арбитър на конфликта в ЮЗУ.

Парадоксално, по тази линия тръгва и Кристина Попова, наблягайки и на позитивното на това да си „провинциален преподавател” („Истина е, че самата аз винаги съм се чувствала провинциален преподавател, изследовател, който се интересува от местния ритъм, от миналото и разказите на хората в малкия град или в селата в отсрещните планини.”). Обяснявайки мотивите за решението с традициите и практиката в ЮЗУ, Попова индиректно приема, че аудитория на името на Шопов в София е немислима. Това е представено като част от една непоклатима йерархия: „Центърът на историческата наука и сега е в София, където са не само големите й представители, но и властовите й структури.

Нещата обаче са по-сложни – истината е, че в ЮЗУ има хора с постижения в изследователската си работа и в някои направления те правят повече от колегите си в София. Получават признание и в чужбина. Такива има и сред откритите поддръжници на “аудитория Шопов”, което пък обяснява предпазливостта при заемане на позиция на някои от „модерните историци” по отношение на също така „модерните” им колеги в ЮЗУ. Така или иначе дейността на историците в ЮЗУ силно се отличава от тази в другите „провинциални” университети, което прави случая още по-изненадващ. От тази гледна точка, решението на Кристина Попова да акцентира в аргументацията си върху провинциалния характер на университета, беше едно неадекватно самоунижение. Може би затова нейният текст бързо изчезна от Интернет страницата на издаваното от ЮЗУ историческо списание.

Но така или иначе проблемът не е само в ЮЗУ. Първо, защото там  Шопов просто заема с една степен по-високи позиции и провежда в по-гротескна форма неща, които са били напълно обичайни практики в СУ. По-късно, вече при разнищването на скандала беше показано, че хора от Историческия факултет на Софийския университет, с