Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.05.2008 04:53 - ЩE СЕ ЗАИНТЕРЕСУВА ЛИ МИНИСТЪР ВЪЛЧЕВ ОТ "КРЪВНОТО" НА ВОДЕНИЧАРОВ? - част 1
Автор: zalashopov Категория: Технологии   
Прочетен: 8186 Коментари: 32 Гласове:
0

Последна промяна: 14.03.2010 02:13



Ще се заинтересува ли министър Вълчев от "кръвното" на Воденичаров?

Стефан Дечев

 

     Академичната общност в Югозападния университет (ЮЗУ) в Благоевград, а и вече немалка част от тази в страната, е в очакване как ще се разреши въпроса с нелигитимния декан Александър Воденичаров и нелегитимните ръководни органи на т. нар. Правно-исторически факултет (ПИФ) в университета? (Вж. подр. http://www.pro-anti.net/show.php?issue=844&article=5) Повече от два месеца тя очакваше отговор на Обръщение, което бе изпратено на 7 февруари до парламента, Министерството на образованието и науката и медиите в страната (http://www.dnevnik.bg/show/?storyid=456430). Сега академичният свят се вълнува какви ли ще бъдат констатациите на доклада, който ще се състави в резултат от назначената на 7 април от министър Даниел Вълчев повторна проверка на министерството в Правно-историческия факултет в Благоевград?
http://hercules.vs.pif.googlepages.com/Minister_Vylchev_Otgovor.PDF
Какъв ще бъде министерския отговор на Отвореното писмо, което му бе изпратено през март от преподаватели в ЮЗУ (http://docs.google.com/Doc?id=dhn59jp3_14czqjh6ft; http://hercules.vs.pif.googlepages.com/podpiska.jpg)? От какво ще се води проверката и министъра при изработването на този отговор – от констатираните факти и ясните изисквания на законите или от съображения от друг характер? Нищо, че самият министър вече е наясно с решителността на немалка част от академичната общност да сезира европейските институции (http://www.dnevnik.bg/show/?storyid=485374).

Защото не бе толкова отдавна времето когато в уеб-пространството се появиха за пръв път мой текст (http://zalashopov.blog.bg/viewpost.php?id=136633) и текст от Александър Везенков (http://zalashopov.blog.bg/viewpost.php?id=137695). Те бяха изпълнени с множество, и то прекалено конкретни, факти, твърдения и аргументи. В моя текст се заявяваше открито, че историчката от ЮЗУ Кристина Попова е инициатор за наименуване на аудитория на името на покойния историк Йордан Шопов, въпреки че е наясно с неговото амплоа в Благоевград, което чувствително надминава дори познатото от немалкия му престой в Историческия факултет на Софийския университет (Вж. специално  http://zalashopov.blog.bg/viewpost.php?id=136660). Кристина Попова прави това в разрез с и в нарушение на всякакви академични процедури. Тя организира заседание на ръководената от нея катедра по “Българска история” с цел смазване на протести срещу наименуването, като не изготвя протокол за него, а аудиозаписът от това заседание прави всичко възможно да бъде заличен завинаги. Кристина Попова си служи за саморазправа с колеги с хора на властови позиции и използващи протовозаконни заплахи като скандалният декан на ПИФ Александър Воденичаров, бивш член и говорител на Висшия съдебен съвет и председател на Управителния съвет на Централна кооперативна банка, свързана с групировката ТИМ – човек, за който тогава все още си мислехме, че е законен декан на ПИФ при ЮЗУ, а той и тогава не е бил (Вж. тук материала озаглавен “Отново за ТИМ и Воденичаров (http://anamnesis.info/forum/index.php?topic=409.495). Нещо повече. Самата Кристина Попова, Марияна Пискова и други, в разрез с чл. 31, ал. 2 от Закона за висшето образование, на 26 септември 2007 г., на катедрено заседание, издигат кандидатурата на Воденичаров за трети мандат като декан. На 12 декември 2007 г. те дори се съгласяват да участват и в колективна лъжа, с която се заблуждават държавните органи в Република България, че Воденичаров бил избран за декан на т. нар. Правно-исторически факултет по време на Общо събрание на ПИФ през юни 2005 г. Ала истината е, че той е избран на деканската длъжност още през есента на 2003 г. и неговият мандат изтече есента на 2007 г. (За повече вж. http://www.pro-anti.net/show.php?issue=844&article=5).

 

 

Тяхно Величество Фактите

Днес вече на практика се признава, че протоколът от септември 2006 г., с който се легитимира кръщаването на аудитория “Йордан Шопов” е нередовен, като решението се легитимира не чрез волята на самите историци, а чрез решение на Факултетния съвет на т. нар.  Правно-исторически факултет (ПИФ) при ЮЗУ, в който историците са едва 7 от общо 41 члена. В друга частна версия, още от пролетта на 2007 г., Кристина Попова лъже пред някои представители на историческата колегия в София, че тя прави това под натиск. Тази версия се променя в случай, че Попова срещне в столицата някой от антуража на Йордан Шопов, когато отново превключва на стария си шлагер как покойният напълно заслужава наименуването на аудитория на негово име и как трябва да се спази идеята за “приемственост” (ето текст където тя обосновава този подход, но после този текст бързо е скрит от сайта на историците в ЮЗУ- http://anamnesis.info/documents/empire_strikes_back). Тук е много любопитно в кои посоки Попова вижда “приемствеността” с Шоповото наследство като полезна, но е излишно да задаваме въпроса, тъй като ще се сблъскаме с “целебната тишина” (по Кристина Попова - http://docs.google.com/Doc?id=dhn59jp3_16hh6tprd5) на “провинциалната гледна точка” (по Кристина Попова), крачеща в “единен строй” (по Александър Воденичаров).  

В края на ноември аз разглеждах тези събития не като отделни изолирани случки, а като резултат от цял един стил на управление и академична практика в специалност “История” при ЮЗУ, характерна за това, което нарекох “ерата” “Шопов-Попова” (http://zalashopov.blog.bg/viewpost.php?id=136661).  По време на тази “ера”, в продължение на 10-12 години, ставаше следното:

1. На неща като гласуване, обсъждане, дискусия, изказване на мнение, несъгласие, упражняване на критика и т.н. се гледаше като някакви интелигентски отживелици от миналото.

2. Под ръководството на самата Кристина Попова отдавна е престанало да бъде важно какво се гласува по време на самите заседания, а какво Кристина Попова и Йордан Шопов налагат на протоколчика да протоколира насила след тях.

3. Документацията оставена през годините от Кр. Попова поставя под сериозно съмнение основната претенция на историците, че работят с “документи”. Нейната твърде често е лишена от всякаква стойност.

4. Съществува цял модел на управление “Шопов-Попова”, който се характеризира с произволно боравене с протоколи от заседанията  на Факултетния съвет на бившия Исторически факултет и на катедрите по история по-късно в т. нар. Правно-исторически факултет (ПИФ).

5. През всичките тези години, при конфликти и протести, Кр. Попова винаги (!) е защитавала интересите на местните мафиотско-клиентелистки мрежи и отстъпвала от принципите на елементарния академизъм, с който – трябва да признаем - умело и лицемерно кокетира в София и чужбина, вкарвайки в заблуждение множество хора.     

6. Подобна житейска философия довежда дори до там, че преди време, спечелили своите докторантски конкурси млади колеги, в продължение на цяла една година не бяха зачислени на докторантура. Въпросът стоя висящ и те не се внасяха в никакъв Факултетен съвет на мафията наречена  “Правно-исторически факултет”, с антиконституционния и противозаконен аргумент, изтъкван от “кръстника” Александър Воденичаров, че били от Перник, от Пловдив и още някъде, но не и от Благоевград.

Впоследствие, чрез форума на “Анамнеза”, публиката трябваше да научи и други неща. Например как едни деца са научавали по-рано трите теми, от които ще се тегли окончателната тема на кандидатстудентския изпит по “История на България” в ЮЗУ, при комисия с участието на Йордан Шопов и Кристина Попова.

 

“Ми то навсякъде е така” или вместо за факти, дайте да си говорим за “кръвно”

Като цяло, веднага след моята публикация и тази на Везенков, професионалната колегия просто онемя. Ужасените и смаяни колеги – невиждали чак такива безобразия, произвол и закононарушения взети накуп – бяха втрещени. Дори и за не толкова претенциозните български академични стандарти случващото се в продължение на дълги години в специалност “история” на ЮЗУ и в “ПИФ на Воденичаров” бе направо умопомрачително. Опитите на лични приятелки на Кристина Попова да припяват по разни събирания в София песента: “Ми то навсякъде е така”, не постигна желания ефект. Бъдещето също щеше да потвърди, че наистина не се срещат, под път и над път, чак такива академични институции в България, които да могат нагло да лъжат министъра на образованието и науката и българския парламент, изпращайки им фалшива молба за прекратяване на трудов договор, фалшива заповед за прекратяване на трудов договор и фалшив препис-извлечение от протокол за състояло се уж Общо събрание на ПИФ (Вж. съответно документи No. 1, No. 2, No. 3.1. и No. 3.2 на http://hercules.vs.pif.googlepages.com/home). Ето защо и личните приятелки на Кристина Попова си даваха сметка, че трябва да се предприеме някакъв друг ход за да бъде манипулирана академичната публика, която вместо да мисли за изнесените от Стефан Дечев и Александър Везенков съвсем конкретни факти и доказателства, да бъде заставена да мисли за нещо друго. Започна масирано разпространяване на информация за повишено “кръвно” на главната героиня, за влошено здравословно състояние, за тежки семейни проблеми, и всичко това с единствената цел да се измести фокуса от важните въпроси повдигнати от мен и Везенков. 

Заедно с това изнесените съвсем конкретни факти бяха толкова смазващи, че на групичката на Кристина Попова в специалност “история” в Благоевград не оставаше нищо друго, освен да прибегне към жанра “писмо на възмутения трудов колектив.” Бе сътворен някакъв документ, в който на конкретните факти за беззаконията и престъпленията вършени по време на “ерата” “Шопов-Попова”, се отговори с магически заклинания като “не е вярно”, “лъжа”, “клевета” и т.н. Под този документ бяха предварително напечатани имената на “трудещите се”, които трябваше задължително да се подпишат (http://anamnesis.info/forum/index.php?topic=468.0). За целта приближени на Кристина Попова – сред които особено се отличава Марияна Пискова (преди година опитала се против волята на самите студенти еднолично да определя кой от преподавателите ще бъде поканен за абсолвенсткия бал), - прибягнаха и до психически тормоз, натиск, заплахи, открито изнудване и шантаж над техни колеги, за да бъдат те накарани да поставят подписите си до предварително напечатаните им имена. По този начин историците от ЮЗУ бяха заставени да лъжат, че изнесените от мен съвсем конкретни факти и обстоятелства били просто “лъжи” и “клевети”. Разбира се, както знаят следилите отблизо дебата, същите изнесени факти и до ден днешен не са опровергани по никакъв начин.

Ала, както вече споменах, за да бъде по-силен ефектът от психологическата обработка на колектива в ЮЗУ и историческата колегия в страната, бе направен и опит за изместване на проблема. Вместо да се разисква съдържателната страна на моя текст и този на Везенков, се казва: “Ми то ние глупости не четем”, като това се гарнира с изкарано на преден план въздействие на текстовете върху здравето на главната героиня и членовете на нейното семейство. Целта е проста – обвиненията са толкова аргументирани и конкретно подплатени с факти, че единствено изместването на дебата към “кръвното” на “Криси” може да има някакъв що-годе ефект. Така в рамките на общност като академичната, където знанието трябва да се базира на опита и съответните строги процедури и експертизи, фактите и доказателствата просто трябваше да бъдат игнорирани, да престанат да имат каквото и да било значение. На преден план трябваше да излезе ефектът предизвикан от текста.

Само, че това не променя истинността на моите обвинения към Кристина Попова за беззаконията и престъпленията извършвани по време на “ерата” “Шопов-Попова”. Това не променя факта, че т. нар. Отворено писмо на катедрите по история ЛЪЖЕ, че изнесените от мен факти и обстоятелства били “лъжи”. И за да бъде падението пълно, подписката се огласи в същия ден 12 декември 2007 г., в който близо 100 души от т. нар. Общо събрание на т. нар. Правно-историческия факултет (ПИФ), включително и подписалите се, бяха принудени да участват в открита и публична колективна ЛЪЖА. (http://www.dnevnik.bg/show/?storyid=406944). Те ЛЪЖЕХА и продължават и до ден днешен да ЛЪЖАТ, че са избирали декан на ПИФ през юни 2005 г. в резиденция “Бояна”, което въобще не е вярно. Деканът е избран през есента на 2003 г., неговият мандат изтече през есента на 2007 г., а в момента той упражнява властта си незаконно, при необяснимото бездействие на ректора на ЮЗУ, Комисията по образование и наука към Народното събрание и Министерството на образованието и науката в лицето на министър Даниел Вълчев.

И по време на въпросното т. нар. Общо събрание на ПИФ “мнозинството” се съгласява с лъжата, точно както мнозинството сред историците се съгласява малко преди това  да подпише писмото с обвиненията срещу мен в “лъжа” и “клевета”. Ала нито едно от двете мнозинства не застава зад истината.

 


“Колегите са хората, които най-добре знаят истината”

Вместо да изпита поне мъничко неудобство от срама, с който покри накараните си да ЛЪЖАТ колеги, Кристина Попова се хвана за изнудените подписи като удавник за сламка. Тя много добре знаеше, че подписите са измъкнати чрез тормоз, натиск, шантаж и т.н. (Някои днес вече твърдят, че към оня момент дори изобщо не са били чели моя текст, втори, че друг ги е подписал, трети, че им казали, че ако няма подпис няма да има пари за …).  Ала Кристина Попова очевидно нямаше нищо против подобни похвати, иначе не би приветствала Отвореното писмо в специален мейл на “благодарност”, който разпраща до към 30-тина души, с прозрачната цел всеки в списъка да си мисли, че само той не се е солидаризирал със и защитил нейните престъпления и нарушения на закона (Вж. http://docs.google.com/View?docid=dhn59jp3_16hh6tprd5).

Най-умопомрачителното в мейла на Попова бе израза “колегите най-добре знаят истината.” Той напомня онази случка в българския парламент, при която очевидните документални данни от изпратено от Одеската духовна семинария кръщелно свидетелство на Стефан Стамболов, говорещи категорично, че той няма необходимите 30 години за да бъде народен представител, са атакувани с аргумента как избирателите от неговия роден град Велико Търново “най-добре знаят на колко години е.”

А и какво знаят колегите не беше толкова интересно. По-важното бе, че самата Кристина Попова прекрасно знаеше, че през годините едно от заниманията й е било свързано със съставянето и обучението в съставяне на документи с невярно съдържание; изработване на протоколи за несъстояли се никога заседания; вписване на точки в дневния ред, които изобщо не са били разглеждани; вписване на решения, които никога не са били взимани; за да се стигне накрая и до свикване на заседания за саморазправа срещу несъгласни и тяхното непротоколиране, съчетано с унищожаване на аудиозаписите от тези заседания (Вж. подробно описан случая на http://zalashopov.blog.bg/viewpost.php?id=136633).

Разбира се, където деканът на т. нар. ПИФ се казва Александър Воденичаров, а ректорът на ЮЗУ Илия Гюдженов, не може да не се натъкнеш на подходящата среда за разцъфтяването на подобни незаконни практики. Всъщност само след около месец и половина, документи с невярно съдържание, и то съставени по същата тази система “Шопов-Попова”, щяха да стигнат и до парламентарната трибуна. Това стана когато на 8 февруари 2008 г., по време на парламентарния контрол, министърът на образованието и науката Даниел Вълчев отговаряше на парламентарно питане отправено му от  депутата Мирослав Мурджов. Оказа се, че от ЮЗУ, за целта на отговора, са изработили три нескопосани фалшификата (документи с невярно съдържание), изготвени по вече познатата система “Шопов-Попова” (Вж. (http://www.pro-anti.net/show.php?issue=844&article=5. Вж. и док. No. 1, No. 2, No. 3.1. и No. 3.2 тук http://hercules.vs.pif.googlepages.com/home). Ала и тук, срещу появилите се обвинения, като една Кристина Попова, самият Воденичаров отсече: “Те колегите най-добре знаят кога за какво са ме избирали.” “Изборът ми е законен, защото съм избран с мнозинство!” (Вж. http://www.mediapool.bg/show/?storyid=138149&srcpos=4).

 

И “модерните” историци предпочитат “кръвното” пред фактите и процедурите

Докато историческата и академична колегия бе втрещена от практиките на “ерата” “Шопов-Попова”, приятелки на Кристина Попова в София не спяха. Дейността по отклоняване на дебата от неопровержимите факти към “кръвното” продължаваше и тя трябваше да бъде свършена докрай. След като историците от Благоеврад бяха бомбардирани с информации за “кръвното” на “Криси” и здравословното състояние на нейните роднини, същата информация трябваше да потече обилно и по телефонната линия от Благоевград към столицата. От тук личните приятелки, калени в дружба по Spa-центрове и вили от Живково време в Ковачевица, си знаеха работата (http://www.history.swu.bg/asoconfg.htm). Целта отново, разбира се, бе да се отклони и измести темата на спора. Не колко ужасни са нещата, които са били вършени през годините в специалност “история” на т. нар. ПИФ, а с колко се е вдигнало нечие “кръвно” поради факта, че те са били вече описани и публично оповестени.    

Тези отчаяни действия бяха разбираеми. Ако един историк и учен искрено се кълне, че  защитава някакви “модерни” и “либерални” принципи, той можеше да се изпълни само и единствено с отвращение спрямо изнесеното от мен и Везенков. Но освен предписателните принципи на академизма и претендирания от “модерните” историци професионален етос, оказа се действат и други фактори, на които Везенков обърна специално внимание още в края на ноември – йерархичните зависимости в професионалната колегия и дълго изгражданите лични приятелски връзки, които са съставили една втора мрежа, неартикулирана открито от никого (http://zalashopov.blog.bg/viewpost.php?id=137695). Защото тази мрежа няма нищо общо с публично прокламираните “принципи”, “етос”, “морал” и т.н.

Всъщност трябваше да се появи в публичното академично пространство на хуманитарните и социални науки в България, проблемът за “ерата” “Шопов-Попова” и нейните скандални практики за да стане ясно, че нищо не пречи на безпощадни в професионалните си критики учени (когато правят анализ на творчеството на писали преди тях покойници или хора, които не познават лично и от които не зависят), да запеят съвсем друга песен, когато се отнася за далеч по-скандални и чудовищни неща, но вършени от техни приятелки. В един момент принципите и прокламирания етос не само отстъпиха от придаваното им преди значение, те спряха да имат каквото и да било значение.

Пристигащите от Горна Джумая “сводки” за кръвното налягане на “Криси” можеха да бъдат единственият аргумент срещу неопровержимите факти в моя текст и този на Александър Везенков. И учени с претенции за модерност, либералност, преклонение пред законност, пред правила и процедури, пред експертизата в проверката на фактите, пред “отговорността на маргинала”, изведнъж априори решиха, че трябва да отдадат приоритет на “сводките” за ‘кръвното”, а не на закона или на научния етос. Странни разсъждения започнаха да се въртят из главите на тези ”модерни” историци.

 



“Модерният” историк като леля Бона от кварталната пейка

(или “Детството при  социализма”)

Като резултат, представите на “модерните” историци за хуманизъм се въздигнаха до разбиранията на леля Бона от кварталната пейка. Не може ли някак си да не се обръща чак толкова голямо внимание на тези бездушни, нехуманни неща като Конституция на Република България и законите в нея – особено когато има риск те да са причина за влошаване на здравословното състояние на наши лични приятелки? Толкова ли са важни Законът за висшето образование и Кодексът на труда? Не може ли някак си да се отмени или да не се спазва чак толкова свободата на словото? Фалшифицирането на документи, всички знаем, е нещо много лошо (то си е направо престъпление), но ако го правят наши приятелки, трябва ли чак толкова да им придиряме за това? Не може ли да се приложи един по-гъвкъв подход?

Вписването на точки в дневния ред при положение, че никога не са били разглеждани, спомага за съставяне на документ с невярно съдържание, но не сме ли и тук прекалено придирчиви? Непротоколирането на заседание, което сам си свикал за саморазправа с несъгласните си е направо чудовищно, но не може ли да се направи изключение за нареклите се “модерни” историци? Та нали затова са такива? Не се ли прекалява когато се изисква някой все пак да е чел хабилитационния труд, който се обсъжда? Няма ли някакъв начин и толкова ли пък чак не може да се направи обсъждане и без трудът да е бил прочетен от който и да било? Извинявайте, но колко му е да направиш едно изказване и без да си чел нещо? Хайде сега! А и то само един човек го твърди открито. Значи може би всички са го чели или поне изказалите се, а той явно лъже?

Та едни такива “модерни” мисли затекоха в съзнанието на “модерните” и “либерални” историци, така затекоха тези мисли, че самата либералност и модерност за ден отидоха по дяволите. Телефонните разговори с Горна Джумая и сводките за “кръвното” на “Криси” отвяха като декеврийски вятър всички принципи, всякакви елементарни разбирания за законност, правила, процедури, прозрачност и отчетност, важели дори през мракобесническия комунизъм (Вж. някои моменти в появилите се вече спомени на Н. Генчев, Ж. Желев, Н. Тодоров, Д. Ангелов и др.).  Кое беше по-важно – тези вятърничави принципи или спокойствието на личните ни приятелки?     

Така някои “модерни” историци се оказаха ни повече, ни по-малко за отмяна на Конституцията и законите на страната, дори и за поединично суспендиране на принципите, които те иначе публично афишират и в които се кълнат.

 

 

 

“Модерният историк” и “целебната тишина” (или  с Леля Бона срещу Просвещението и модерността)

Мълчанието срещу аргументите и фактите се нарече от приятелката “целебна тишина”. Това мълчание се прехвърли и върху “модерните” историци, които се лутаха неловко между него и неубедителното: “Ми то навсякъде е така.” Неговата (на мълчанието) цел бе да скрие липсата на каквито и да било аргументи срещу изнесеното от мен и Везенков. Това се гарнира с призиви за “човещина” в духа на леля Бона от кварталната пейка – човещина поради високо кръвно, тежка бременност на близък, болна тъща, наскоро починала зълва, лоша етърва и все в тоя дух. Да, дори и семейството, и роднините на Кристина Попова бяха вкарани в играта за подмяна на дебата. Трябвало е да се обясни на публиката не да се занася по това, което са писали Дечев и Везенков с тези абстрактни и формални изисквания за някаква си там законност, без никаква проява на човещина.

На практика в една университететска среда чисто битови разбирания за човещина и колегиалност застават срещу Просвещението. С един единствен замах се отсичат и заличават множество лекции, преподавани часове, уроци предадени на младите, професионален етос, в който ключовите думи и ценнности преминават през “модерност”, “рационалност”, ‘законност”, “право”, “процедури”, “гласуване”, “вот”, “свобода на словото” и т.н. Все неща, които пречат на Александър Воденичаров и които той заобикаля цял живот. И след като ги е заобикаляла Кристина Попова и възпитавала да ги заобикалят и нейните ученички, сега започват да го правят и “либералните” и “модерни” историци.

Очевидно ред идеше и на един министър от българското правителство. И на него му предстоеше да избира между закона и опасността за вдигане на нечие “кръвно.”           

Бележка - За да прочетеш продължението върни се горе и кликни на "следващ постинг"




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: zalashopov
Категория: Технологии
Прочетен: 382473
Постинги: 11
Коментари: 552
Гласове: 564
Архив
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031